В серия от статии ще Ви запознаем с основните системни подходи, които разглеждат връзката между родителите и децата и елементите, които я повлияват.

Представената по-долу синтезирана от научните търсения на автора информация, цели да отговори на най-често задаваните от бъдещите и настоящи родители въпроси: „Как да подхождаме в отглеждането на детето“, „Какво да направим, за да сме добри родител“, „Защо детето ми не слуша?“, „Защо се държи по този начин (тръшкане/ удряне/ плач)?“, „Добре ли е да бъде наказвано?“, „Глезя ли го прекалено?“ и др.

Първият подход, който ще разгледаме е Подходът на Родителстването. Той е описан в научната литература и е подкрепен с множество изследвания от водещи в областта на детското психично здраве и семейно развитие специалисти. Авторите се обединяват около идеята, че поведението на детето е тясно свързано със стратегиите, които родителите прилагат при отглеждането на детето. Като най-общо стратегиите на отглеждане могат да се обединят в две дименсии – подкрепа и контрол.

  1. Подкрепата се отнася до родителското поведение, което е насочено към това детето да се чувства прието, одобрено, зачетено, което е усещане за топлота и отговорност. Топлотата е емоционалното изразяване на любов и емпатия, което създава атмосфера на приемане в семейството. Отговорността е сензитивността, която проявява родителя към нуждите и чувствата на детето, както и подходящият начина, по който той отговаря на тях.  Ако чувствате, че сте настроени към нуждите и потребностите на Вашето дете и че взамодействията ви са в синхрон – то вие проявявате нужното ниво отговорност.
  2. Родителският контрол е определен от Томас и колеги като „поведение на родителя, което има намерение на повлияе върху поведението на детето и то (поведението) да е желаното от родителите“. По отношение на контрола могат да се обособят две качествено различни дименсии. Това са принудителен контрол и изискващ контрол.

Принудителният контрол се отнася до родители, които използват външни форми на принуда върху децата, за да се държат и правят неща, които родителите желаят. Такива форми на принуда са физическите наказания, отнемането на привилегии и заплахи (пр:„Щом не искаш да ме гушнеш сега, ти взимам играта и повече няма да играеш с нея“).

Изискващият контрол се отнася до зрялостта на изискванията, които родителите отправят към децата, разбирането и управлението на поведението и мотивите за него. Това е случаят, когато  родителите съставят ясни правила и стандарти за спазване, но същевременно насърчават индивидуалността и самостоятелността на детето. Такива родители дават на децата предложения и обяснения, причинност и влиянието на поведението на детето върху себе си и другите, чрез което родителя се опитва да постигне дисциплина, като партнира на детето  да разбира и да се опира на опита си.

Изследванията върху поведенията на родителите показват, че родителската подкрепа, изискващия контрол и последователността при отглеждането на децата са свързани с позитивното детско развитие, докато принудителният контрол се свързва със социалната некомпетентност на децата и поведенчески проблеми. Резултатите показват, че както тежките дисциплинарни мерки и тежките наказания, така и слабата, непостоянна и непоследователна дисциплина могат да станат причина за поведенчески проблеми при децата.

Базирайки се на дименсиите на подкрепа и контрол, могат да бъдат различени няколко стила на родителстване: авторитарен (висок контрол, ниска подкрепа), авторитетен (висок контрол, висока подкрепа), толерантен (нисък контрол, висока подкрепа) и неглижиращ (нисък контрол, ниска подкрепа). Изследванията показват, че най-ефективният родителски стил е авторитетния. Той подсигурява позитивното социално и когнитивно развитие и независимост на детето.

Как родителите да упражняват контрол по ефективен в контекста на аторитетното родителстване?

Първо, родителите е добре да упражнят контрол по изискващ, а не по принудителен начин. Изследователите казват, че позитивни резултати могат да се постигнат, когато налагането на контрол е придружено от взаимен обмен на думи и обяснения, когато детето възприема правилата, идващи от родителите като легитимни и когато родителите проявяват уважение към индивидуалността на детето. Баурминд допълва, че трябва да има и лек контрол и наказания, които да са измерими с постъпката на детето и то да е консистентно. Важно е: да не наказваме детето за нежелано/неприемливо поведение един път, а друг път да игнорираме или дори да подкрепяме това същото поведение! Това означава, че позитивното или негативното подкрепление трябва да е последователно и веднага да следва съответно желаното или нежеланото поведение.

Друг аспект на контрола е родителското мониториране и супервизия. Мониторирането се отнася до това родителя да знае къде се намира детето в този момент: на кое място, с кого, какъв е поводът и кога ще се прибере в къщи. Мониторирирането също се отнася и до отговорностите, които детето има в къщи: подреждане на стаята например. Този концепт е особено важен за децата от средният период на детство и през юношеството, когато прекарват много време с връстници извън дома. Това помага на юношата да развие и себерегулацията си и себеконтрол.  Така в процеса на развитие на детето първо родителят е този, който упражнява  регулацията, след това партнира за нея, докато накрая детето е способно на тази саморегулация.

Родители, имайте предвид, че в контекста на родителския подход, липсата на подкрепа се преживява от детето като студенина и отхвърляне. Употребата на принудителен контрол, непоследователността в награди и наказания, както и липсата на супервизия, мониториране и силно изискващ контрол се свързват с проявите на агресия и социална некомпетентност при децата. 

Това резултира не само върху позитивната ви връзка с подрастващия, но и може да стана повод за поведенчески проблеми в детска възраст и личностова патология в зряла.

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *