Психосоматични болести са тези, за чиято поява определящ е психичният фактор. Затова и психосоматичната медицина днес подчертава единството на психика и тяло, както и взаимодействието между тях. Всяко живо същество е в постоянна връзка със средата, в която живее, а това означава, че тези взаимовръзки изискват постоянно адаптиране.

1. Психосоматичен риск

Организмът реагира на околната среда. Той трябва или да се адаптира, или да избяга, или да се бори. Всяко нарушение на равновесието в дадена точка рефлектира върху целия организъм, включително и върху мозъка. Всяка болест всъщност е защитна реакция на организма, затова може да се каже, че съществуват само общи болести, чиито прояви са локализирани.

Взаимодействието между тяло и психика намира израз в социалното функциониране. Всеки човек е един определен био-психо-социален свят и реагира по различен начин в зависимост от съзнанието си и миналия си опит на значимите събития в живота си. Отнесено спрямо психосоматичната проблематика това означава, че не сами по себе си афектогенните събития – загуби, травми или постижения – пораждат психосоматичните нарушения, а субективното значение, което човек им придава. Психосоматичните разстройства могат да се разглеждат и като резултат на два основни конфликта – зависимост и независимост; близост и дистанция – което насочва към търсене на баланс.

Емоцията е реакция на организма по отношение на приятно или неприятно усещане. Тя отеква в целия организъм и може да стане основният механизъм на болестта. Емоции са афективните конфликти, дълбоките и продължителни емоционални реакции, тревогите, враждебността, неприязънта и др. Най-опасни са дълбоките и продължителни емоции. Човек обикновено реагира по два начина – като се освободи от емоцията с плач, викове, нападки, обиди, или като ги „преглътне”. Цялата психосоматична медицина днес е единодушна в твърдението си, че „блокирането на чувствата” поражда болест.

2. Разстройства на емоциите

2.1.Разстройства на интензитета

Болестните разстройства на интензитета включват нарастването му (дисфория, паника, хипертимия) или намаляването му (хипотимия, апатия, емоционално притъпяване):

НАМАЛЯВАНЕ НА ЕКСПРЕСИЯТА

Хипотимия (дистимия) е състояние, при което болестно се засилват астеничните емоции – тъга, мъка. Типична е за депресивния синдром. При нея може да има и страхова компонента. Дистимията се съчетава и с преживяване за вина или малоценност.

ЕМОЦИОНАЛНО ПРИТЪПЯВАНЕ (изравняване, сковаване)

Емоционалното притъпяване представлява загуба на емоционална експресия в мимиката и жестикулацията, лицевия израз и звуците на гласа. Характерно е за шизофренията и за заболявания на фронталния дял на мозъка. Крепелин подчертава емоционалното притъпяване като важна характеристика на „деменция прекокс”.

ДВИГАТЕЛНА (МОТОРНА) АПРОЗОДИЯ

Двигателната прозодия представлява изражението на емоциите в говорния език, лицевата експресия, мимиката и пантомимиката. Под рецептивна прозодия се разбира възможността за разпознаване на емоционалната експресия на другите.

АВОЛЮЦИЯ

Аволюцията представлява редуцирани интереси и действеност, свързани с отсъстви на емоции и отношение. Свързана е с шизофрения и със заболявания на фронталния дял на мозъка. Такива пациенти страдат от бедност на мислите, редуцрани интереси, игнорирарне на всякакви интереси, включително и хоби.

АПАТИЯ

Апатичните пациенти изглеждат безразлични, индифирентни към ситуацията, в която се намират, проявяват минимална действеност или са напълно бездействени. Волята и инициативността се загубени. Това се нарича още абулия.

2.2. Нарастване на емоционалната експресия

Изразеното трайно нарастване на интензитета на емоционалната експресия се наблюдава при манийно-депресивната болест

ХИПЕРТИМИЯ

При хипертимията преобладават стеничните емоции, като силна радост, гняв. Хипертимията е типичен симптом на синдрома мания. Манията се съчетава с още два симптома – хипербулия и ускорен мисловен процес.

ДИСФОРИЯ

Противоположно емоционално разстройство на еуфорията е дисфорията. Тя представлява комбинация от мрачно настроение с гняв, злоба и агресия. Този симптом е сигнал също за органично заболяване на мозъка.

СТРАХ И ТРЕВОГА

Най-често срещаното емоционално състояние, което се наблюдава и при здравите хора като защитен механизъм е страха. Някои страхове мотивират и стимулират, те предизвикват откритост, размисъл, проблемно съзнание и по този начин могат да бъдат съществен елемент от решаването на проблеми. Всеки човек развива най- различни стратегии за справяне с тези грижи, опасения, притеснения и страхове и в повечето случаи се справя съвсем добре с всекидневните страхове, говоренето за страха също представлява част от преодоляването на страха. Тъкмо за това обаче всекидневните страхове – дори когато понякога са тежък товар –  не бива да се бъркат с болестните страхове, страховите разстройства.

Болестният страх се различава от нормалния страх по интензивността, продължителността и „неадекватността” на ситуативния контекст, а понякога по формата на страха сама по себе си (например спонтанно настъпване на пристъпи на паника). Болестните страхове или не съответстват на актуалната заплаха, или изобщо не възникват независимо от външните условия. В първия случай е налице ситуативен, във втория спонтанен страх – фобия или страхов пристъп. Третата форма на страха се развива от един първоначално адекватен страх, при който обаче основната, конкретната заплаха е толкова масивна, че първоначално необходимия страх ескалира, излиза извън контрол и се превръща в самостоятелно заболяване.

Трябва да се отбележи, че възгледите за страха на самия Фройд са диаметрална промяна. Първоначално той интерпретира страха като следствие от блокирането на телесната възбуда или нагонните претенции(„липсващо отреагиране), по – късно обаче поставя страха в центъра на психичните разстройства и го оценява като същинската болестна причина. От тази гледна точка страхът е процес, основан първично в психичното, който от своя страна отключва многообразие от защитни механизми и неадекватни стратегии за справяне със съответното психично поведение. Фройдовата теория за страха не би могла да бъде разбрана извън цялостната му представа за структурата на психичното, в която Аз-ът(Его) може да бъде тласнат към затруднение и конфликт от две страни, откъм нагонните претенции (То) и от към инстанцията на съвестта (Свръх- аз).

Съществения принос на  нашия век към разбирането за пораждането на страха и болестите на страха са моделите на теорията на ученето, които от възникването си са претърпели многопосочно развитие. Според класическото наблюдение децата развиват страх от предмети, ако малко преди подаването им чуят неприятен шум. Уплахата от шума се закрепва в известена степен към предмета(„класическо колекциониране”) на този наивен модел противоречи обстоятелството, че възникналият по този начин страх бързо избледнява, угасва и че в крайна сметка само продължително дразнещи стимулации, свързани с допълнително подкрепление на страховото поведение, водят до фиксирането на страха. Съществено за съпротивителната способност срещу страховите процеси е поведението на средата. Наред с това при човека елементарната времева връзка между два дразнителя обикновено не е достатъчна за кондициониране, тук по – скоро изглежда играе роля и свързаното с нея „ формиране на модел” – т. е. представи и очакванията за протичането на възприятията и събитията. Предшестващите събития трябва да придобият сигнална стойност за последващите. Ситуациите, отключващи страх, се кондиционират толкова по – устойчиво, колкото по –голямо е разминаването между  действителността и очакваната заплаха и обратно. Важна роля за възникването на страха играе т. нар. учене по образец (учене по модели). Усвояването на емоционални реакции от поведението на личностите от обкръжението, например родителите, се стимулира и от това, че емоциите по принцип лесно се предават. При това емоциите и страха се определят предимно от впечатленията от средата. Такива впечатления често запазват значението си за целия по – късен живот. често страхът се характеризира с образни представи и директна , ,”априорна” форма на реакция, което от терапевтична гледна точка може да бъде използвано в „ кататимното преживяване на образи”.

За реалистичната преценка на възникването на патологичния страх е допринесла също социално – когнитивната теория на ученето. Според този модел на ученето с предимство се усвояват и интегрират в поведенския репертоар такива начини на поведение, които намират социална подкрепа. Когнитивните процеси направляват взаимодействието на поведението със средата. Ученето се състои преди всичко в концепции за личното поведение и неговите социални въздействия, така че процесите на ученето в крайна сметка могат да бъдат разглеждани като форма на саморегулация( със самонаблюдение, самопреценка и самоподкрепа). От тази гледна точка преодоляването на страха означава да се преценят ситуациите адекватно и да се възвърне доверието в собствените способности.

Разпознаването на една форма на страх и особено разработването на индивидуален план за терапия винаги изисква предшестващ анализ на биографията и на възможно повече от обуславящите и мотивиращи фактори.

Телесните симптоми на страха като сърцебиене, затруднено дишане, потене, мускулна слабост, чувство за приближаващ припадък и странно променено, често нереално възприятие за себе си и обстановката( деперсонализация, дереализация) не само пораждат своеобразното смущение и непреодолимост на страха, но и сочат по непосредствен начин, че тъкмо в застрашаващите ситуации човекът е  в буквалният смисъл телесно – духовно същество и разглеждането на страха без телесните му проявления би било абсурдно и съдбоносно за терапията. Не съществува страх, който да протича без участие на онези мозъчни структури, които са отговорни за възприятието на заплахата (перцепция), оценката на заплахата (когниция) и отговора на заплахата (поведенска реакция).

Събрани са достатъчно доказателства в полза на твърдението, че тъкмо възприятието на свързаните със страха телесни неразположения може да допринесе по разнообразен начин за подкреплението, разширяването, фиксирането и хронифицирането на страха.

С оглед на лежащите в основата мозъчни функции страховите реакции могат да се разглеждат като един вид предупредителен сигнал, а съответните мозъчни структури като един вид алармена система. Тази алармена система обикновено се привежда в действие само при действителни външни (или вътрешни) опасности. Тези опасности могат да бъдат реалистично конкретни, но също така да произтичат изключително от света на представите и мислите,

• Погрешна преценка за опасността. Пример е погрешната преценка на не особено опасни обстоятелства(при фобии).
• Нарушени са самите алармени структури. Пример е спонтанният пристъпен страх.
• Предупредителният сигнал страх не отзвучава. Не се стига до адаптация, а напротив, до ескалация на възбудата и страха. Пример е посттравматично стресово разстройство с умерен в началото страх, който по- късно ескалира и се обособява.

Пристъпът на паника  е внезапно настъпващ пристъпен страх, паниковото разстройство е свързаната с повтарящи се пристъпи на страх страхова болест, която често се характеризира със страхове на очакването и други психични смущения (като агорафобия и депресия). Пристъпът на паника или страх в известен смисъл е прототип на страха, „страха сам по себе си „ , крайното интензивиране на страха и ескалация на страха. Страхът, отделен от неговите реални, актуални и биографични условия, това е обособилият се страх, пред който пациентът е безпомощен, до който той няма достъп и възможност за контрол, тъй като здравият индивид в нормалният случай не познава страха, нито в тази интензивност, нито без връзка с конкретна опасност. Страхът на тези пациенти остава за повечето хора загадъчен и непонятен,това затруднява разбирането на болестта за околните, както и от самият пациент. При генерализираното страхово разстройство пациентите са завладени от постоянна свръхценна загриженост, страх и телесно напрежение, в повечето случаи липсват пристъпи на паника .

Пристъпът на паника е внезапен, екстремален страх, без видима за пациента причина, която като че ли връхлита от ясно небе , имащ за него характера на екзистенциална смъртна заплаха, пред която той е безпомощен и без възможност да упражнява контрол. Макар че настъпва внезапно, страхът не започва така рязко като при епилептичните страхови пристъпи, обаче пикът на страха настъпва за кратко време(1 -3 минути), за да отзвучи постепенно за около 10 – 20 минути. Много пациенти възприемат безпомощността при пристъпа на страх и като страх от загуба на контрол или като опасение „че откачат”, „превъртат”. Променено е съзнанието, така че пациентите преживяват себе си и обкръжението като нереални, непознати. Задължително се появяват и масивни телесни оплаквания, които вероятно допълнително засилват и задълбочават субективните страхови симптоми в един порочен кръг.

Нарастващият при паниковото разстройство страх на очакванетo, т.е. излизащият от контрол страх от подновен пристъп на паника, „страхът от страха”, не трябва да бъде бъркан с  генерализираното страхово разстройство. То се характеризира с постоянна свръхценна загриженост, страх и телесно напрежение. Пристъпите  на паника са изключение.

Обектните и ситуативни фобии са противоположния полюс на спонтанно настъпващия страх.

Фобийни обекти и ситуации могат да станат в по-голяма или по- малка степен всички предмети, живи същества и събития. Тежестта на една фобия е резултат преди всичко от несъответствието между интензивността на страха и мнимата заплаха.

Посттравматичното стресово разстройство е тежка, често хронична страхова болест въз основа на необичайни екстремни натоварвания.

Посттравматичната  стресова болест се определя, от една страна, от предпоставката на екстремното, надхвърлящо всеки обичаен човешки опит продължително или кратко натоварване и от друга страна, от резултиращите от там психофизични последствия, при които в актуалният стадий доминират непосредствените страхови симптоми, а в хроничния стадий на протичане, напротив – отбягването на страх, както и едно състояние на тежко психофизично изтощение и неспособност за труд. Тези симптоми се групират около изключително характерното постоянно припомняне и преживяване на масивните стресиращи събития от началото на заболяването.

Екстремни ситуации, водещи до PTSD са например:

• Индивидуалното насилие- насилие над деца, сексуална злоупотреба, изнасилване, жертви на други насилствени актове, свидетели на насилствени престъпления, отвличане
• Колективното насилие- войните, взимане на заложници, държавен терор, второто и третото поколение от жертвите на Холокоста и Хирошима
• Природни катастрофи
• Технически катастрофи
• Телесни и психични травми

Тревогата е емоционално състояние, което възниква при неопределена опасност и се проявява в очакване на неблагоприятно развитие на нещата. Колкото е по-отдалечен обектът на тревогата, толкова тя е по-неясна. Тревогата е едно от най-често срещаните явления. В психопатологията най-важното при това състояние е да се диференцира обекта на тревогата. По принцип тя има две функции – едната е защитната, а другата е изследването на действителността. Тревогата се среща в основата на много диагнози, на най-често при психичните разстройства. Тревожността се проявява като краткотрайно преживяване или като трайна характеристика на личността.Като емоция тревожността е вторична емоция,докато страха е базистна.Но и двете са емоционални реакции на опасност. Тревожността  не винаги е адекватна реакция на действителността.

2.3. Разстройства в качеството на емоциите

ЕУФОРИЯ И МОРИЯ

Емоционално разстройство, което прилича на хипертимията е еуфорията. Тя представлява съчетание на веселост с глуповатост, т.е. редуциране на интелектуалните способности на човек или по недооценка на ситуацията.

Морията е емоционално разстройство сходно на еуфорията. Изразява се с глуповата веселост, остроумничене, лекомисленост, хипобулия до абулия. Морията е присъща най-вече на челните мозъчни тумори.

ПАТОЛОГИЧЕН СМЯХ И ПЛАЧ, ЕМОЦИОНАЛНА ИНКОНТИНЕНЦИЯ

Невъзможността за овладяване и задържане на чувствата е друго разстройство, което се нарича емоционална инконтинентност (незадържане). То може да се наблюдава и при здравите хора при състояние на пренапрежение или умора. Болестно състояние става, когато е трайно и продължава дълго време. Такова е например мозъчната атеросклероза.

Обратното състояние на емоционалната инконтинентност е емоционалната РЕТЕНЦИЯ. При нея не може да се дава външен израз на емоционалното състояние. Това разстройство е по-тежко от предходното.

2.4. Разстройства на вариабилността на емоциите

Стеснената емоционална експресия представлява загуба на нормалната вариабилност на емоциите. Тя не зависи от качеството и интензитета на емоциите.

2.5. Адекватност на емоциите

Нормалното емоционално преживяване е отговор на това, което се наблюдава в непосредственото обкръжение или това, което изплува като спомен. Емоционалната експресия е конгруентна на ситуацията.

Транзиторните емоции, траещи секунди или минути, но обикновенно с много висока интензивност, могат да бъдат неконгруентни със ситуацията и в тези случаи обикновено са свързани с комплексни парциални припадъци.

ПАРАТИМИЯ И ПАРАМИМИЯ

Паратимията се определя, като тежък симптом и често се свързва с шизофренията. Паратимията представлява дълбоко несъответствие между повода и емоционалната реакция (напр. смях при трагична вест).

ПАТОЛОГИЧЕН ГНЯВ

Раздразнителността се свързва с няколко психиатрични синдрома, но най-често с депресия и мания. Раздразнителността и гнева се наблюдават често при пациенти след удар във фронтално-темпорално мозъчните региони. Това състояние се придружава от затруднение в речта, езика и двигателността.

2.6. Разпознаване на емоциите

СУБЕКТИВНО ОСЪЗНАВАНЕ НА ЕМОЦИИТЕ

Това е уникално човешко свойство. Концепцията за алекитимията е била формулирана, за да опише дефицита, в резултат на който личнотта има ограничена възможнот да преживява, идентифицира, вербализира и мисли за собствените си емоции.

ЕМПАТИЯ И РЕЦЕПТИВНА АПРОЗОДИЯ

Емпатията представлява капацитета за преживяване на емоционалното състояние на другите чрез „влизане под кожата им”. Разпознаването на емоционалната експресия на други хора посредством езика и тялото е предпоставка за емпатия.

Рецептивната прозодия обхваща капацитета за разпознаване и разбиране на емоционалната експресия на другите.

2.7. Основни синдроми на емоционалните нарушения

ДЕПРЕСИЯ И МЕЛАНХОЛИЯ

Проучванията на отрицателните жизнени преживявания на личността в техните най-различни аспекти /стрес, криза, жизнени събития/ показват, че те играят роля в появата и протичането на депресиите. Това е най-честото разстройство на настроението, характеризиращо се с чувство на безпомощност и безнадеждност. В типичния случай, личността загубва интерес и удоволствие към ежедневните си задължения.

Простата депресия е най-наситена и най-богата с афективни разстройства. Клиничната картина се владее преди всичко от дълбоко потиснато настроение- мъка, тъга и тревога. Много, иначе здрави хора при тежки жизнени ситуации изпадат в състояние на отчаяние, мъка или страх. Водещо място заемат промените в настроението. То е силно понижено; оплакванията са от лошо самочувствие, тъга и отчаяние /дистимия/. Заедно с това липсва способност да се радват и не рядко това е основен симптом на по-леките депресивни състояния. В отделни случаи депресивно болните твърдят, че са останали безчувствени, че не могат да обичат своите близки и любими същества така, както са ги обичали преди. И това дълбоко ги огорчава и измъчва /болезнена безчувственост/. Част от тях са убедени, че не само психичното, но и телесното им състояние е тежко влошено или непоправимо увредено /хипохондрична депресия/. В някои случаи рязко преобладават песимистичните изказвания за безсмислието на живота, които понякога се съчетават с оформени суицидни намерения. Разстройствата на психомоториката, когато са изразени, са достатъчно типични. Всички движения са забавени, оскъдни и с малък размах. Болните са мудни и непохватни; най-често са отпуснати на леглото с увиснала глава. Лицевата мимика изразява тъга, отчаяние, безнадеждност. Погледът им е фиксиран в една точка и плахо оглеждат наоколо. Говорът е също бавен, монотонен, плачлив; те са бедни на идеи, оплакват се, трудно съобразяват, отронват отделни думи или си служат само с “да” или “не”, съпроводени с въздишки. Оплакванията за намалена подвижност и вцепеняване по правило са израз на нарушения на волята, недостатъчна или липсваща инициативност, отсъствие на близка или далечна цел, колебливост, съчетана с крайно трудно вземане на решение. Налице е дефицит на т.нар. витални подбуди /стимули/. Често, вместо потискане на двигателната активност се наблюдава обратното. Болните са неспокойни, оживени и в постоянно движение, видът им е тревожен и уплашен. Настойчиво, а понякога дори досадно молят за помощ. Депресивната симптоматика се изразява още с изпитване на силен страх, който нерядко е неопределен. Налице са различни опасения за настоящето и особено за бъдещето.

Депресивните изживявания предимно са насочени към собственото неблагополучие. Болните са тъжни и плачат не толкова за света и близките си, отколкото за себе си.

БИПОЛЯРНО АФЕКТИВНО РАЗСТРОЙСТВО

Биполярно афективно разстройство понякога е наричано с остарялото си име манийно-депресивна психоза или циклофрения и е заболяване от групата на т.нар. афективни разстройства и е класифицирано като психично заболяване, психично отклонение, което се характеризира най-вече с промяна в настроенията. Епизоди на депресия и меланхолия са последвани от периоди на еуфория. Именно това състояние психиатрите наричат мания. Тези епизоди са циклични, но между тях може да има периоди от време без никакви признаци на заболяването.

Доказано е, че хора с циклотимни и депресивни личностови черти са с по-голям риск за биполярно разстройство. Съществува теория, че болестта е генетично обусловена. Въпреки опитите и задълбочените анализи обаче, засега нито едно психично заболяване не може да се свърже с определен ген. Съществува генетична предразположеност, защото статистиката сочи, че докато биполярното разстройство засяга около 1% от населението, неговата честота в някои семейства варира между 9% и 18%. Заболеваемостта е около 10 на 100000 за мъжете и 15 на 100000 за жените, което означава, че в град от 250000 души ще има по около 30 нови случая всяка година. Втората теория е доста непопулярна в психологията и психиатрията и свързва биполярното разстройство с начина на хранене и някои видове диети. Трета популярна теория го обяснява с нарушение на ендокринния баланс и на водно-електролитния обмен.

Основните симптоми са силно повишеното настроение, двигателна активност и мегаломанните идеи. Повишеното настроение варира до еуфория, но някои болни са гневни и раздразнителни. Мисленето е ускорено, а речта — бърза. Самокритичността е винаги снижена с отхвърляне на необходимостта от лечение. Симптомите на това състояние могат да започнат да се проявяват в много ранна възраст. Броят на фазите, които са възможни е непредсказуем. Биполярното разстройство може да се ограничи до една фаза за цял живот – мания, хипомания и депресия, може да се прояви само маниакалната, хипоманиакалната или депресивната фаза (понякога в обратен ред) или е възможно да протекат и трите едновременно . Продължителността на фазите се колебае между няколко седмици и 2 години (средно 6-7 месеца), а „светлите“ промеждутъци (наричани интермисии, интерфази) между фазите траят от 5 до 7 години, но е възможно и съвсем да отсъстват. Среща се по-рядко при мъжете, отколкото при жените (общо взето седем мъже на десет жени).

Сред най-активните химични агенти, които водят до болестна картина, сходна с тази на биполярното разстройство, са наркотиците от групата на кокаина и амфетамините. Те обаче трябва да се употребяват дълго време, за да доведат до манийно-депресивни епизоди, като значително по-съществени в клиничната практика са тревожно-параноидните им ефекти.

        Заключение

Неоспорима е връзката между тяло, личност и емоции. Емоциите и емоционалната система като цяло има съществена роля и определящо значение за правилното изграждане на човешката личност. Със своите многостранни функции емоциите са едновременно показател за психичното и физическо здраве на индивида и сигнал за евентуално нарушение в нормалното функциониране на човешкия организъм. Те могат да бъдат както причината, така и следствието от психосоматичен риск, което налага необходимостта от тяхното съблюдаване и контрол.

За Клод Саба мозъкът е като електронен механизъм или компютър и болестта е една от програмите му която се задейства автоматично при специфични обстоятелства на висок или продължителен стрес или конфликт с цел да предпази цялостния организъм от пълен колапс.  Болестите са специализирани програми за оцеляване. Задачата на индивида е да постигне осъзнаване и отработване на емоционалния конфликт, който е преживял и изтласкал и или да го преработи, да го надрасне или да освободи напрежението му. С други думи, свеждането на стресовата енергия до нула елиминира нуждата от програмата за оцеляване (болестта) и води до превключване в мозъка от болестна програма към възстановяване и оздравяване.

Използвана литература:

1. Голдберг, Д.; Бенджамин, С.; Крийд, Ф. 1999. Психиатрия в медицинската практика.
2. Иванов, В. 1999. Практическа психосоматична медицина.
3. Попов, Г . 2010г. Обща и клинична психопатология. Стено.
4. Шарфетер, К. 1999. Обща психопатололия. ЕА.
5. Craig, A.D. (Bud) (2008). „Interoception and emotion: A neuroanatomical perspective“. In Lewis, M.; Haviland-Jones, J.M.; Feldman Barrett, L.. Handbook of Emotion (3 ed.). New York: The Guildford Press. pp. 272–288. ISBN 978-1-59385-650-2. Retrieved 6 September 2009.
6. Craig, A.D. (Bud) (2003). „Interoception: The sense of the physiological condition of the body“. Current Opinion in Neurobiology.
7. Darwin, Charles (1872). The Expression of Emotions in Man and Animals. Note: This book was originally published in 1872, but has been reprinted many times thereafter by different publishers.
8. Derek A. Denton (8 June 2006). The primordial emotions: the dawning of consciousness Oxford University Press. p. 7 ,10.
9. Drake, R.A. (1987). Effects of gaze manipulation on aesthetic judgments: Hemisphere priming of affect. Acta Psychologica, 65, 91–99.
10. Ellsworth, P. C. (1994). William James and Emotion: Is a Century of Fame Worth a Century of Misunderstanding. Psychological Review, (101)2, 222-229.
11. Gaulin, Steven J. C. and Donald H. McBurney. Evolutionary Psychology. Prentice Hall. 2003. ISBN 13: 9780131115293, Chapter 6, p 121-142.
12. Griffiths, Paul Edmund and Scarantino, Andrea (2005) Emotions in the wild: The situated perspective on emotion.
13. Kringelbach, M.L.; O’Doherty, J.O.; Rolls, E.T.; & Andrews, C. (2003). Activation of the human orbitofrontal cortex to a liquid food stimulus is correlated with its subjective pleasantness. Cerebral Cortex, 13, 1064–1071.
14. Lövheim H. A new three-dimensional model for emotions and monoamine neurotransmitters. Med Hypotheses (2011), Epub ahead of print.
15. Merckelbach, H.; & van Oppen, P. (1989). Effects of gaze manipulation on subjective evaluation of neutral and phobia-relevant stimuli: A comment on Drake’s (1987) ‘Effects of gaze manipulation on aesthetic judgments: Hemisphere priming of affect.’ Acta Psychologica, 70, 147–151.
16. Myers, David G. (2004) „Theories of Emotion.“ Psychology: Seventh Edition, New York, NY: Worth Publishers, p. 500.
17. Schachter, S. and Wheeler, L. (1962). Epinephrine, chlorpromazine, and amusement. Journal of Abnormal and Social Psychology, 65, 121-128
18. Тao, Jianhua; Tieniu Tan (2005). „LNCS“. Affective Computing and Intelligent Interaction.3784. Springer. pp. 981–9951.
19. http://www.emotionalcompetency.com/emotion.ht-Emotional Competency discussion of emotion
20. http://www.galactic.org.ua/clovo/p-e-2.htm